Този текст достигна до нас на училищния ни мейл. Текст пропътувал дълъг път и достигнал множество редакции, но без успех, с изключение на сайта за правозащитна журналистика marginalia.bg.
Негов автор е Марта Радева, преподавател е по български език и литература, а също и автор във вестниците “Сега”, “Азбуки”, “Учителско дело”, “Култура” (сега и в Портал Култура), “Литературен вестник”, “Дневник”, в специализирани издания по български език и литература. А „Човекът от последния вагон“ е първата й издадена книга. Марта неотдавна е посетила нашия IV форум образование на бъдещето.
Прекрачила прага на училището ни с резерви, накрая тя си тръгва решена да разкаже за “космополизма на училище Космос” и защо смята, че ЧСУ „Космос“ „трябва да го има, защото дори и да подлага на изпитание някои наши рутинни представи за „нормално“ образование, то разширява и обогатява общественото ни съзнание. Това училище е един от прозорците ни към големия свят, където също далеч не всичко е съвършено.“
Публикуваме текста, без редакторска намеса.
@ Марта, от сърце благодарим за обективната гледна точка!
ЗА КОСМОПОЛИТИЗМА НА УЧИЛИЩЕТО КОСМОС
Неотдавна за пръв път посетих училище „Космос“ в село Осоица. Възползвах се от деня на отворените врати по случай IV образователен форум „Училище на бъдещето“, тъй като мое близко дете учи там. Ще призная, че бях озадачена от решението на родителите да го изместят от известно и доста хвалено софийско училище по средата на учебната година в четвърти клас. Детето обаче нямаше приятели в класа, сутрин с нежелание (а понякога и с плач) тръгваше за училище, не вярваше в себе си, отчайваше се, когато трябва да пише домашни и т.п. признаци, които съвсем логично бяха накарали семейството да се обърне за помощ към психолог.
Разказаха ми първите дни, че малкият тръгвал с желание за новото училище и се радвал на часовете, редуващи уроци в класната стая с обучителни излети сред природата. Но след като нашумя случаят „Петрохан“ и започнаха проверки, поставящи под въпрос легитимността на „Космос“, не само той, но и ние, възрастните, бяхме притеснени. Ето защо на 15 март заедно с него, майка му и двете негови братчета поехме към Осоица, за да усетим атмосферата там без посредничеството на различните, често противоположни интерпретации от медии и политици.
След близо 50-минутното пътуване от центъра на София попаднахме в един различен свят. Може да се каже, макар да звучи клиширано, че селото в подножието на Стара планина живее, защото в него има училище. До реставрираната старинна църква „Възнесение Христово“ се издига… каменен замък. Именно това е днешното училище „Космос“, построено преди повече от сто години от италиански архитекти и оставено да умре и да обрасне с трева, храсти и дървета (излизащи от пода на класните стаи) в края на миналия век. Две сърцати, интелигентни и борбени млади жени – Татяна Захариева и Елена Кънева, през 2022 година помагат не само на сградата, а и на каузата, с която тя е строена, да възкръснат. Местните жители, тъгуващи по някогашното училище и желаещи селото отново да се събуди, са най-важната им подкрепа в това начинание. Всички, даже и кметът отиват да почистват и боядисват, за да може да се чуе първият звънец. На откриването на новата учебна година присъстват 90-годишният последен останал жив учител от някогашното държавно училище, а също и бивши ученици.
Стъпка по стъпка, започвайки само с петнайсет деца, с ентусиасти учители и дарители, двете настоящи директорки на училището градят своята мечта и мечтата на толкова семейства за училище, в което децата да получават знание и да се приобщават към ценности, свободни от ограничаващата принуда на някои вече изгубили актуалността си правила и предразсъдъци; да живеят и учат близо до природата; със собствените си ръце да облагородяват света около себе си. И още нещо – образованието, което получават в родината си, да бъде интегрирано със световно признати и утвърдени тенденции. Още първата учебна година освен лиценз от МОН училището получава и международен лиценз по програмата на Cambridge. За четири години учениците се увеличават до 150. В училището има деца от 25 различни националности, които покриват едновременно българските образователни стандарти и международните Cambridge изисквания. Това е – съвсем накратко – за историята на „Космос“, за която прочетох в един достъпен в мрежата репортаж от 15 септември 2025 г.
А сега за моите еднодневни впечатления. Попаднахме на празник: с виртуозно изпълнение на цигулка от ученичка в училището, с музикална приказка, талантливо представена в двора от първокласниците, с три-четири сергии, предлагащи местни натурални храни, с пикник за участниците и гостите. В раздадената предварително на всички програма най-интересни изглеждаха откритите уроци и дискусиите. В различно време врати отвориха класните стаи за атрактивни уроци по химия (със запалване на вода и завършване, а не започване с големия взрив), физика („Вселена от елементарни частици“), математика (Предизвикателства за гимназисти), кеймбридж математика („Учим чрез игра за простите и съставните числа“), английски език („Забавни и славни глаголи в минало, сегашно и бъдеще време“), българска история („Цар Симеон – великият генерал на Магнаурската школа“), български език за малки и големи – всички те изнесени от преподаватели в „Космос“. Тъй като имаше и много интересни работилници в различните кабинети с участието на деца – „Живинки от вълна“, „Музикална приказка“, „Грънчарско колело“, „Рисуване върху керамика“, джудо, йога (за родители и деца) и т.н., успях да присъствам само на един урок и на три от дискусиите: за живота и развитието на училищата на село, за тенденциите в обществения ни живот, за свободата на словото, за цензурата и автоцензурата – след прожекцията на вдъхновяващия филм „Моралът е добро“, с участието на майката на адвокат Кристиан Таков, и за Кутията на Пандора, в чието дъно все пак се крие надеждата – заедно с беседата на учителя Кристиан Маринов за изкуствения интелект в класната стая.
При любимецана всички деца от училището, съвсем младия учител по история Кристиан, беше и урокът по история, на който аз можах да отида. Разбрах, че както в повечето частни училища, и в „Космос“ учителите биват избирани не просто чрез представяне на CV, мотивационно писмо и събеседване с комисия, а непременно и чрез урок, който да бъде изнесен пред ученици в присъствието на комисията. И това дава предимството на сигурността, че кандидатът наистина умее онова, което споделя, че не само владее добре учебния материал, но и може да общува с учениците; че зад думите, числата и документите стоят реални възможности. Казаха ми, че пред комисията стройният русоляв млад човек с коса, прибрана на тила в опашка, заявил, че иска да накара българските деца да заобичат Цар Симеон така, както обичат Цар Лъв. Не знам какво е показал тогава на изпитното занятие, но на открития урок бях свидетелка не само на солидните знания, с които разказът му беше подплатен, но и на вдъхновяващия начин, по който „запалваше“ интереса у децата, въвличайки ги в дискусия, която те вземаха съвсем насериозно, като че ли не ставаше дума за събития и личности отпреди 12 века. Въпроси му задаваха и присъстващите възрастни. А учениците, които го познаваха, с удоволствие го апострофираха от време на време, спореха с него, изказваха свои хипотези за случилото се някога и за връзката му с нашата съвременност. Забележките им младият човек приемаше съвсем спокойно, с чувство за хумор и сократовски извличайки рационалното в тях, съумяваше да опровергае утопичните предположения на малките философи.
В този ден, докато обикалях трите етажа на замъка-училище, включително и превърнатата в класна стая висока часовникова кула, ми се струваше, че – в личен план – съм попаднала в машина на времето. Дълги години съм работила като учителка и онова, което е осмисляло работата ми, беше преди всичко усилието да отправям лични послания, да опитам да достигна до ума и сърцето на конкретното дете така, че да го спечеля за познанието и ценностите, на които се крепи Доброто в нашия свят. Но стремежите ми често бяха саботирани от необходимостта да се следват стандартизираните учебни програми и от големия брой ученици в клас. Мислех си колко по-близо до мечтата си може да бъдеш, ако си учител в „Космос“: да работиш с малко на брой деца и да имаш свобода на избор какво точно и как точно да преподаваш, разбира се, съобразявайки се с критериите, които децата трябва да „покрият“ по двете системи – националната и международната. А като родител да изпитваш удовлетворение, че детето ти получава знания и умения, свързани и с международни стандарти; че развива и ума си, и емоционалната си интелигентност, и тялото си – чрез редовните походи и активните физически дейности, в които участва.
И да, всички знаем (заради събитията от последните месеци), че в това училище са нарушавани някои правила, че в стремежа да се даде свобода на семействата, които са го избрали, е позволена по-голяма волност по отношение на присъствието и т.н. Това са факти, които не могат да бъдат отречени, навярно има и други грешки, които са допускани през тези четири години. Но аз съм убедена, че в свободата можеш да научиш много повече отколкото в принудата. И от личен опит знам, че дори и най-стриктно следящите за присъствие държавни училища имат проблеми с неизвинените отсъствия и често влизат в конфликт дори със съвестни и интелигентни родители, които, от своя страна, са убедени, че имат право да спасяват от „прегаряне“ децата си, като понякога им дават почивка. Струва ми се, че ръководителите на училището в с. Осоица са избрали за свой принцип не конфронтацията със семействата (чието неоспоримо право е да избират къде, как и кога да учат децата им), а сътрудничеството и взаимното доверие. И мисля, че до голяма степен са прави. Но дори да не е така, аз видях слънцето в очите на децата от „Космос“, насядали по меките фотьойли тип „барбарон“, направо на пода или по наредените в кръг или под формата на буквата „П“ учебни маси, чух радостта в гласовете им, усетих смелостта с която общуват с учителите си и с другите възрастни.
Давам си сметка, че всичко едва ли е толкова съвършено, колкото го видях на празника, всяко училище и всички ние си имаме своите изпитания, своите победи и падения. Не знам обаче дали обществото ни осъзнава, че онова, което преди около месец и половина се случи с ученик от това училище, е преди всичко трагедия за всички работещи и учещи в него, а после вина…
Знам, че е несигурно от няколко часа общуване да си изградиш напълно обективно мнение. Но нима сенките, които предметите хвърлят на земята, не се дължат на слънчевата светлина?
Бях тревожна и разколебана, преди да отида в Осоица. А сега се мисля, че Космос трябва да го има, защото дори и да подлага на изпитание някои наши рутинни представи за „нормално“ образование, разширява и обогатява общественото ни съзнание. Това училище е един от прозорците ни към големия свят, където също далеч не всичко е съвършено..
Marta Radeva